За "Чичовщината" - говорят интелектуалци и общественици

Eкипът на Опера Пловдив подготви ЧИЧОВЦИ - ВЪПРОСНИК и се обърна към известни български общественици, за да ни помогнат да мислим "Чичовци", да видим и разпознаем другия Театър там, другите кодове – днешните...

Разговаряме във „въображаемото кафене“, където волю-неволю пребиваваме. За да видим успоредиците и пресечките в мисленето за „Чичовци“. Да научим тяхното мнение за тях.

Да сгъстим чичовщината!

ЗА ЧИЧОВЩИНАТА:  ПРОФ. Д-Р ПЕТЪР СТОЯНОВИЧ - Историк и журналист

- Имат ли чичовците род и отечество?

- Малкият човек е у дома си навсякъде, просто носи различни елечета и фесове. Онзи Вазовски Сопот го има и на Балканите, и на Пиринеите, вероятно и в Скандинавия (но за там не съм проверявал, много ми е студено). Ние обичаме да се вглеждаме в нашето и заради увеличителното стъкло на местния патриотизъм го смятаме за уникално, образцово и ненадминато. Горите ни са най-гъсти, върховете най-високи, жените най-хубави, млякото най-кисело и така до гроб. Чичовците затова са силни в селското кафене, защото вдигнат ли поглед отвъд самодостатъчността си, светът им става микроскопичен и те преливат в глобалното, където конкуренцията на чуждото „най“ ги убива.

- Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

- Трудно… От опит знаем, че човек депутат може да стане, но обратното никога. Пък и патриотарството на малкия свят никога не успява да разбере революцията на трезва глава. Обратно – блянът да трите морета неизбежно иде след третото питие. Затова и родният политически махмурлук е най-тежък.

- Има ли дете-чичо? А жена?

- Не бива да делим посредствеността по пол и възраст. Казвам го със съжаление, защото съм срещал и старци с детски души, и деца с угаснал поглед на смъртници. Чичовщината е присъда, която малцина успяват да обжалват на по-висша инстанция. А трябва! Защото у тези хора има нещо добро, което не е пораснало достатъчно.

- Чичовците сила ли са?

- Те са вечното мнозинство, те ни управляват и страстно желаят да приличаме на тях, за да се оправдаят поне в собствените си очи.

- Представяте ли си картина "Чичовците водят свободата на барикадите"?

- Не е изключено някоя от чичовците да има чудесния бюст на онази хубавица от картината на Дьолакроа и вероятно заради него ще й се размине. Нали помните картината? Тя ми се е запечатала като кошмарно видение от букварите в ученическа възраст (освен това бях във вечна тревога туй момиче да не настине!?). По ме е страх от малкото момченце до нея, с пищовите… От такива наивници революциите раждат най-безчовечните догматици.

- Какво казват чичовците с "Да живей България"?

- Ами същото, което казва и наш Бай Ганьо със същите думи. Те за България – голямата, справедливата и европейската – надали милеят. Те си я искат и нея затворена в калъпа на наше село. Най-много да измислят с това име я някоя партийка, я някой тънък политически вестник. Освен това да изкрещиш „Да живей България“ винаги звучи по-добре, за разлика от самото живеене в нея.

- Какво бихте изкрещели днес?

- Спонтанно бих викнал: „Аман!“ (но като се размисля знам, че ще трябва да е нещо друго, по-голямо, по-високо и смислено, за да намерим смисъла на нещата извън чичовщината).

- Вие чичо ли сте?

- О, да! На една прекрасна Маргарита.

 

За "ЧИЧОВЩИНАТА": ПРОФ. ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ - културолог и медиен експерт

- Имат ли чичовците род и отечество?

- Хем са универсални типажи, създадени с Гоголев и дори Молиеров замах, каквито има навсякъде, хем са някак си близки и родни, хвърлен им е пъпът по нашите земи. Затова, докато убедено ги съдим, тайно им прощаваме.

- Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

- Не пораства, но е хъш във вътрешната си автоутопия – иска да е и прави всичко възможно, за да представи желаното за реално пред другите чичовци. Ако успее, е успял да излъже историята и да стане хъш, без да му се налага да бъде. Но не успява, Вазов не му позволява.

-  Има ли дете-чичо? А жена?

- Да, защото еснафщината, освен лична, е и семейна черта, идеология на малките общности, за които чичото е деспотичният лидер.

-Чичовците сила ли са?

- Не, защото силата неизбежно води към промяна, а те са стожери на статуквото – новото може и да ги мами, но много повече ги плаши. Най-добре би могла да ги изучи една „социология на страха“, ако съществуваше такава дисциплина.

- Представяте ли си картина "Чичовците водят свободата на барикадите"?

-Да бъдеш свободен е духовна способност, с каквато Вазов не е надарил героите си, а пък да се бориш за свободата е рядък талант, подобен на поетическия. Героичната смърт на Ботев е гениален стих, написан без думи. Представям си картина, в която чичовците молят свободата да им пощади живота.

- Какво казват чичовците с "Да живей България"?

- Казват, че патриотизмът и еснафщината не си пречат. Любовта към родината не е защита от самолюбивостта, алчността, глупостта, дребнавостта, подлостта и пр. Затова днес националистите, които се бият в гърдите, че най-много обичат родината, могат да се окажат едно от най-грозните й лица.

- Какво бихте изкрещели днес?

- Не съм по крясъците и затова предпочитам тихо да припомня думите на Ботев:

„Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!“.

- Вие чичо ли сте?

- Във всички случаи хъш не съм, но се надявам да съм нещо трето.

 

За "ЧИЧОВЩИНАТА": НЕДЯЛКО СЛАВОВ - писател

- Имат ли чичовците род и отечество?

- Да, естествено. Те са стопроцентови българи. А в тях намирам трогателни човешки слабости и черти, каквито виждам не само около себе си, а и в самия себе си. Вазов ги е описал / тоест описал е и нас/ с голяма и всеопрощаваща любов. Апропо, нашите национални архетипи / каквито са Вазовите чичовци/ са невинни деца спрямо своите събратя по света. Само ми е достатъчно да си спомня героите от „Нормандска шега“ на Ги дьо Мопасан или героите на Марио Варгас Льоса, за да видя чудовищните еквиваленти на нашите чичовци в другите народи.

- Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

- Пораства, разбира се. Хъшовете са същите тези хора, но в друга, екстремна среда, вече с друг, висок национален идеал.

- Има ли дете-чичо? А жена?

- Да.

- Чичовците сила ли са?

- Да

-  Представяте ли си картина „Чичовците водят свободата на

Барикадите“?

- Естествено.

-  Какво казват чичовците с „Да живей България“?

- Това, което никой политик, или поне съвременен, не може да каже. Тоест те казват наистина „ Да живее България“, защото са българи, а не измислена европейска порода дългорунна овца за колективно стригане.

- Какво бихте изкрещяли днес?

- Без да крещя, просто по човешки ще кажа : Да живее България.

- Вие чичо ли сте?

-Да, но всеки ден по мъничко и всеки ден различно.

 

За "ЧИЧОВЩИНАТА" от ЕВГЕНИЙ ТОДОРОВ - журналист, писател и общественик

- Имат ли чичовците род и отечество?

- Чичовци има навсякъде по света. Работата е да откриеш „своите чичовци”. И в

това е гениалността на Вазов.

- Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

- Не знам дали трябва да противопоставяме чичовците на хъшовете. В един народ трябва да има и от едните, и от другите. Чичовците хранят семейства и носят майтап, хъшовете – пият и пеят юнашки песни. Народът възпява обаче хъшовете, а се подхихилква на чичовците.

„Под игото” е винаги сред трите най-любими български книги на всички

времена. До него е „Време разделно”. А къде е „Чичовци”?

- Има ли дете-чичо? А жена?

- Сигурно има и деца с чичовски заложби. Но „чичовщината” като че ли е свързана най-вече със зрелия мъжки характер. Колкото до жени? Може би трябва да ги потърсим при Чудомир.

-  Чичовците сила ли са?

- Може би не точно сила, а солта и пипера на едно общество. От години

изследвам пловдивската памет. През годините оцеляват най-вече

имената на чешитите. Между тях и има и пловдивски чичовци.

- Представяте ли си картина Чичовците водят свободата на

Барикадите?

- Ще кажа само, че чичовците са реалност, докато водачите на

барикадите много често са митологизирани образи.

- Какво казват чичовците с Да живей България?

- Може би най-добрият отговор го е дал отново Иван Вазов с главата в

„Под игото”, озаглавена „Пиянството на един народ”.

- Какво бихте изкрещяли днес?

- Не обичам да крещя.

- Вие чичо ли сте?

Все по-често.

 

За "ЧИЧОВЩИНАТА": ЕКАТЕРИНА ДОЧЕВА - музикален критик

- Имат ли чичовците род и отечество?

- Този въпрос е силно дядовазовски - така звучи във 2022 година. Не архаичен, не, не ме разбирайте криво. Аз не мисля, че Вазов е архаичен, напротив, припомних си повестта и се смях до сълзи. Хуморът на Вазов, който често си услужва с жилото на сатирата диша във вратовете ни, някак не ни оставя спокойни„ И като се огледаме, виждаме образите от Вазовата галерия навсякъде. Та, след туй бегло разсъждение, отговарям на въпроса - формално имат и род, и отечество. Но какво от това?

- Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

-Обратното е възможно и по-често го виждаме.

- Има ли дете-чичо? А жена?

- Разбира се, че има.

- Чичовците сила ли са?

- О, да - голяма сила са. И могат да бъдат доста разрушителни. Защото не са от най-простата част на народа (във Вазовия смисъл). Въпросът с ценза и авторитета на чичовците е болезнен за българската одисея. С всичката претенция за знанието на света, често будеща смях, чичовците представят манталитета български, психиката на българина, неговата витиеватост, неговата лошавина, потъването в бита, политиканстването в кафенето, страха, самохвалството...Боже, няма край. Спирам. Но когато всичко това, а и още, се събере, може да те отнесе, да те убие. Не е толкова безобидно. Единственото утешение, е че не се събират, не се обединяват често...почти никога. И до днес не обичат „да се стопяват” в група. А лидерството - на душицата им не е по силите. Но са вечни - устойчиви на всичко. И в това е също силата им.

- Представяте ли си картина „Чичовците водят свободата на Барикадите“?

-Не.

- Какво казват чичовците с „Да живей България“?

- Казват ми, че са изпили две ракии повече. А и след като го кажат, ако се случи някой да ги сплаши, се вкаменяват „като древната Галатея”.

- Какво бихте изкрещяли днес?

- Нищо. Жестокостта ми се сломи. Вече не крещя. Много чичовци...А и тихо произнесените думи обикновено са по-силни. Особено ако изразяват някаква мисъл.

- Вие чичо ли сте?

- Може и да съм. Знам ли? Човек трябва да допуска всичко за себе си, за да не се изненадва неприятно. Или, най.малкото, да му се случва по-рядко.

За "ЧИЧОВЩИНАТА": ПРОФ. КЛЕО ПРОТОХРИСТОВА - историк и филолог

Върху „чичовското“ е възможно да се разсъждава както в светлината на неговата представителност за българския характер, така и в по-общата перспектива на универсалните човешки качества. Вазов обаче категорично е привилегировал разбирането за своите чичовци като „галерия от типове и нрави български“.

И въпреки уточнението „в турско време“, което отпраща към миналото – недалечно спрямо 1884 г., когато е написана повестта „Чичовци“, и наистина далечно спрямо днешния ни ден, неговите герои запазват някаква феноменално неизменна актуалност.

Удивително е как същият Вазов, комуто дължим конструирането на идеалния героичен образ на българското, ни е изправил пред отрезвяващата „картинка“ на далеч по-реалното ни пребиваване в света - нищожно, но затова пък гарнирано със собствените ни непомерни домогвания. Направил го е обичливо, едновременно и с насмешка, и със съпричастие, и с горчивина, но и с утешителното си интуитивно знание за „чичовското“ като изумителна способност за оцеляване и пребъдване.

Цялата тази невъобразима смесица от великодушие и дребнавост, безкористност и егоизъм, безрезервност и пресметливост, импулсивност и паралитично бездействие, от възторзи и униния, от пристъпи на мегаломания и непреодолим комплекс за малоценност, от високопарност и пораженчество, от авантюри на мисълта и омотаност в мизерни стереотипи, от претенции за енциклопедизъм и полуграмотност, и най-сетне от бабаитизъм и безхарактерност – всичко това ни съпровожда, с упорита неотклонност в неравния ни исторически път.

Противно на копнежното Вазово видение за народа, който „в няколко дена тайно и полека порасте на няколко века“, „чичото“ не може да порасне. Той би могъл да стане хъш, но пак ще си остане чичо. Хъшът пък, от друга страна, ако оцелее, въпреки страдалчеството и изпитните, неминуемо ще се превърне в чичо – не толкова заради ултимативността на житейската прозаика, колкото заради невъзможността да приеме себе си в образа на безлична негероичност. И тогава ще потърси утеха в еуфорията на изстъплената реторика, прокламираща себеотрицание и саможертва, но като неин контрапункт и решаващ аргумент ще се препотвърди навичният му рефлекс на самосъхранителна капитулация, в който е и силата му, защото с неговата помощ успява да надживее всяка поредна криза, докато припява лозунги, за смисъла на които няма достатъчно ясна представа.

В подобна безнадеждност, колкото и парадоксално да звучи, има и някакъв уют. Иначе е трудно да си обясним защо така непоколебимо удържаме социалното си битуване в модуса на чичовското. Вероятно най-адекватното ни изкрещяване би било „Докога!“. Но може би е по-уместно да си припомним многозначителното „Див глог, питомно грозде не ражда“, което Вазов е избрал като мото за първото издание на повестта си.