Музиката му е лаконична, елегантността не е нейна цел, просто изваяни мелодии говорят директно „на сърцето“, титанични контрасти поразяват сетивата (например в разговора на Орфей с хтонните сили!), структурата на цялото е безупречно проектирана, а преходът от речитатив в арии е толкова гъвкав, че днес е примерен. „Орфей и Евридика“ се счита за първата от „реформаторските“ опери на Глук; тук е очевиден опитът от неговите изследвания във Виена, работата му в Италия и запознанството му с Хендел в Англия. Реформата на Глук е тиха реформа, каквито са повечето истински такива (малката глоса на Филип дю Витри за делението на семибревиса също изглежда незабележима), но нейният ефект е траен и в някакъв смисъл спасителен за операта. Не е случайно, че Рицарят Глук заслужава възхищението на Бетовен, Спонтини, Керубини и екзалтираните адмирации на Ектор Берлиоз... Нормално е, че реформата на Глук предизвиква така наречените „оперни войни“ на XVIII век между поддръжниците на Глук и тези на Пичини. Тези войни отдавна са отшумели – за разлика от музиката на Кристоф Вилибалд Глук, Рицар на папския орден на Златната шпора.
Драгомир Йосифов
