Режисьорът изгражда цялата си концепция на базата на идеите в движението #MeToo срещу насилието над жените. Целта е чрез изкуството да се отправи предупреждение към обществото – „червена лампа“ за остри социални проблеми, както и да се подскажат решения за справяне с тях, които са закодирани в произведенията. Според Знаниецки самият Моцарт е предсказал в операта си съвременния баланс в обществото, в който жените ще са водачи. Михал Знаниецки изправя Дон Жуан в „отчаян примитивен процес срещу невероятни жени. Модерни и смели. Силни да го последват и накажат. Силни дори да му простят греховете.“ Заедно с художника на декора Луиджи Сколио (Италия) той прави аналогии със „Сатирикон“ на Овидий и филма „Сатирикон“ на Фелини като пренася действието в термални бани като място на разпуснатост, в което водите измиват греховете. За целта на сцената е изграден истински басейн с римска мозайка, а пространството е преобразено с художественото осветление на Дариуш Албрихт и проекциите на Каролина Ячевич, в които са вплетени рисунки на сюрреалиста Рафал Олбински. Любопитна е трансформацията и символиката във втората част на постановката, когато действието се развива 40 години по-късно, а животът на остарелия Дон Жуан се е превърнал в истински „ад“.
