Детайли
Визуално предизвикателство за съвременния зрител и истински празник за почитателите на Верди е постановката на Театро Реджо Ди Парма, която след Верди Фестивал в Италия се адаптира специално за Антчиния театър от гениалния режисьор, художник и хореограф СТЕФАНО ПОДА. Несъмнено събитието на Opera Open 2017 е работата на един от водещите оперни режисьори в света с екипа на Опера Пловдив! Умелото му боравене с текстура, светлосенки, символи и формализирано движение превръщат една от най-трудните за изпълнение опери от Верди в истинска естетска наслада за сетивата. „Силата на съдбата” на Стефано Пода е един въздействащ спектакъл, спечелил сърцата на италианската критика, който се сбогува с традиционализма и чертае бъдещето взаимодействие между опера и публика. Диригент на спектакъла е маестро Диан Чобанов, Музикален директор на Опера Пловдив.
Habent libelli sua fata (книгите имат своя съдба); своя съдба имат и оперите, още повече, ако заглавието им е „Силата на съдбата“. През 1860 Джузепе Верди е тъкмо в началото на политическа кариера – избран за депутат в новия италиански парламент от окръг Бусетто-Сан Донино. Разбира се, че патриотизмът на Маестрото е основна причина за внезапната промяна в живота му, както и симпатиите към граф ди Кавур, започнал възраждането на италианската държавност след австроунгарското, така да се каже „иго“. Непривичната дейност бързо дотяга на Верди; спасителен повод за отказ от нея е предложението, дошло чрез певеца Енрико Тамберлик да композира нова голяма опера за Большой каменный театр в Санкт Петербург (днешният Мариински театър). Композиторът веднага приема поръчката; докато обсъжда с възложителите сюжета на операта, внезапно умира Камило Кавур, и този печален факт е причина Верди да прекрати политическата си дейност и да се съсредоточи върху призванието си, което – няма съмнение – е да пише опери. Първоначалната идея е „Рюи Блаз“ на Виктор Юго, отхвърлена от дирекцията на руския театър, навярно поради твърде пламенния, и поради това - смущаващ романтизъм на сюжета. Накрая Верди настоява на драмата Don Álvaro o la fuerza del sino от испанския писател и политик Анхел де Сааведра, граф де Ривас, като либретото изработва неговият верен либретист Фраческо Мария Пиаве. Либретото е тъй претрупано и невероятно, че единствено с извънчовешки, т. е – съдбовни намеси могат да бъдат обяснени ред странни сюжетни ходове. Чудодейни спасения, неколкократни псевдо-умирания, фатални геометрии на съдбата, внезапни появи и разпознавания – цялата любима на ранния романтизъм, а и на т. нар. „опера на спасението“ бутафория е налице тук. Което не пречи ни най-малко на Верди да създаде един шедьовър, който със силата на музикалната изобретателност и страст да преодолее дефектите на либретото. Всъщност, това, което за нормалната човешка рационалност изглежда объркано и непоследователно, намира своето оправдание в театралната логика на прекомерното, извънредното; та какво е една опера без тайни и без крайности на чувствата?
Операта е поставена на Санкт-Петербургска сцена на 10 ноември 1862. Въпреки, че актуалните настроения на руските музиканти не предполагат успех за една чисто италианска опера, поръчана при това от дворцовите среди – тя е приета с голямо одобрение. Този успех обаче не заслонява от погледа на автора нейните недъзи и след неуспешната италианска премиера - в Рим, под името „Дон Алваро“, и още няколко постановки в други страни, Верди, убеден в лошата съдба на детето си, предприема решителна редакция. Негов сътрудник в това е Антонио Гисланцони, бъдещият либретист на „Аида“. Действието е драматургически изчистено и уплътнено чрез разместване, добавяне или съкращение на сцени – в края на III действие е включена сцена от Шилеровата драма „Лагерът на Валенщайн“, композирана е нова увертюра, която и днес е един от най-ярките симфонични откъси на Верди – една истинска фантазия-конспект на онова, което ще се появи по нататък. Вкусът подсказва на композитора, че мелодраматичният скок в пропастта на Дон Алваро в края на операта не е особено добро решение и той е пощаден в новата редакция, с което се променя целият финал в посока на разкаяние и смирение пред Силата на съдбата. Фанатизмът, обсебеността са сред главните действащи лица в операта – облечени в различни персонажи. Непреклонният Дон Карлос, който дори не може да умре, докато не извърши отмъщението, тихият фанатизъм на Падре Гуардиано и пилигримите, трескавата обсебеност на Леонора от нейната вина и раздвоеността й между екстаз и фатализъм, Дон Алваро като невинен ангел-унищожител... един психологически анализ би извадил на повърхността нещо повече от прекрасни музикални находки, би показал голямата дълбина на Вердиевото вдъхновение
От певците, чиято съдба им е отредила да пеят в тази опера се изисква много сила; при това не само вокална, но цялостно артистична, за да издържат на предизвикателствата, които наистина са се оказвали съдбовни за някои от изпълнителите.
Още при бегъл поглед се забелязват препратките към сюжетната схема на „Дон Жуан“ на Да Понте/Моцарт; при по-задълбочено слушане пък става ясно, че не само Гисланцони е връзката с задаващата се „Аида“ – хроматизираният език, нееднозначните музикални характеристики, симфоничното разгръщане на сцените, точно намерените съотношения между трагедия и бурлеска, съзерцание и динамика, молитва и сражение предвещават новата висота, която Верди постига в изкуството си и в чиито подстъпи се намира „Силата на съдбата“.
Habent libelli sua fata (книгите имат своя съдба); своя съдба имат и оперите, още повече, ако заглавието им е „Силата на съдбата“. През 1860 Джузепе Верди е тъкмо в началото на политическа кариера – избран за депутат в новия италиански парламент от окръг Бусетто-Сан Донино. Разбира се, че патриотизмът на Маестрото е основна причина за внезапната промяна в живота му, както и симпатиите към граф ди Кавур, започнал възраждането на италианската държавност след австроунгарското, така да се каже „иго“. Непривичната дейност бързо дотяга на Верди; спасителен повод за отказ от нея е предложението, дошло чрез певеца Енрико Тамберлик да композира нова голяма опера за Большой каменный театр в Санкт Петербург (днешният Мариински театър). Композиторът веднага приема поръчката; докато обсъжда с възложителите сюжета на операта, внезапно умира Камило Кавур, и този печален факт е причина Верди да прекрати политическата си дейност и да се съсредоточи върху призванието си, което – няма съмнение – е да пише опери. Първоначалната идея е „Рюи Блаз“ на Виктор Юго, отхвърлена от дирекцията на руския театър, навярно поради твърде пламенния, и поради това - смущаващ романтизъм на сюжета. Накрая Верди настоява на драмата Don Álvaro o la fuerza del sino от испанския писател и политик Анхел де Сааведра, граф де Ривас, като либретото изработва неговият верен либретист Фраческо Мария Пиаве. Либретото е тъй претрупано и невероятно, че единствено с извънчовешки, т. е – съдбовни намеси могат да бъдат обяснени ред странни сюжетни ходове. Чудодейни спасения, неколкократни псевдо-умирания, фатални геометрии на съдбата, внезапни появи и разпознавания – цялата любима на ранния романтизъм, а и на т. нар. „опера на спасението“ бутафория е налице тук. Което не пречи ни най-малко на Верди да създаде един шедьовър, който със силата на музикалната изобретателност и страст да преодолее дефектите на либретото. Всъщност, това, което за нормалната човешка рационалност изглежда объркано и непоследователно, намира своето оправдание в театралната логика на прекомерното, извънредното; та какво е една опера без тайни и без крайности на чувствата?
Операта е поставена на Санкт-Петербургска сцена на 10 ноември 1862. Въпреки, че актуалните настроения на руските музиканти не предполагат успех за една чисто италианска опера, поръчана при това от дворцовите среди – тя е приета с голямо одобрение. Този успех обаче не заслонява от погледа на автора нейните недъзи и след неуспешната италианска премиера - в Рим, под името „Дон Алваро“, и още няколко постановки в други страни, Верди, убеден в лошата съдба на детето си, предприема решителна редакция. Негов сътрудник в това е Антонио Гисланцони, бъдещият либретист на „Аида“. Действието е драматургически изчистено и уплътнено чрез разместване, добавяне или съкращение на сцени – в края на III действие е включена сцена от Шилеровата драма „Лагерът на Валенщайн“, композирана е нова увертюра, която и днес е един от най-ярките симфонични откъси на Верди – една истинска фантазия-конспект на онова, което ще се появи по нататък. Вкусът подсказва на композитора, че мелодраматичният скок в пропастта на Дон Алваро в края на операта не е особено добро решение и той е пощаден в новата редакция, с което се променя целият финал в посока на разкаяние и смирение пред Силата на съдбата. Фанатизмът, обсебеността са сред главните действащи лица в операта – облечени в различни персонажи. Непреклонният Дон Карлос, който дори не може да умре, докато не извърши отмъщението, тихият фанатизъм на Падре Гуардиано и пилигримите, трескавата обсебеност на Леонора от нейната вина и раздвоеността й между екстаз и фатализъм, Дон Алваро като невинен ангел-унищожител... един психологически анализ би извадил на повърхността нещо повече от прекрасни музикални находки, би показал голямата дълбина на Вердиевото вдъхновение
От певците, чиято съдба им е отредила да пеят в тази опера се изисква много сила; при това не само вокална, но цялостно артистична, за да издържат на предизвикателствата, които наистина са се оказвали съдбовни за някои от изпълнителите.
Още при бегъл поглед се забелязват препратките към сюжетната схема на „Дон Жуан“ на Да Понте/Моцарт; при по-задълбочено слушане пък става ясно, че не само Гисланцони е връзката с задаващата се „Аида“ – хроматизираният език, нееднозначните музикални характеристики, симфоничното разгръщане на сцените, точно намерените съотношения между трагедия и бурлеска, съзерцание и динамика, молитва и сражение предвещават новата висота, която Верди постига в изкуството си и в чиито подстъпи се намира „Силата на съдбата“.
автор на текста: Драгомир Йосифов
Творчески екип

Диан Чобанов
Диригент

Стефано Пода
Режисьор и хореограф

Стефано Пода
Костюми и сценография
Паоло Джани Чеи
Асистент-режисьор
Действащи лица и изпълнители

Виолета Радомирска
Солист

Венцеслав Анастасов
Солист

Таня Иванова
Солист

Михаил Пулиев
Солист

Александър Носиков - бас
Солист
С участието на

Хор
Опера Пловдив

Оркестър
Опера Пловдив
